Здрасти.
Всичко се случва вечерта на 9-ти срещу 10-ти септември във влака от Сливен до София. Поради някакви неизвестни причини влакът не мърда от гарата вече половин час, а в купето и навън смърди на говна. Не знам дали е от влака или гарата, но ми се иска да съм или много болен или много далеч от тук.
Седалките са тапицирани с някакъв лепкав велур, който боцка, половината от талаshitената масичка до прозореца липсва, а кофичките долу са без дъно. Самият прозорец е странно залепнал и не може да се отвори, което ме навежда на злокобната мисъл, че миризмата на говна не е от гарата. В купето има две лампи – една слаба и една силна – от които работи само слабата, докато силната присветква досадно, поради което е неизползваема. Не би било справедливо ако кажа, че пода е просто мръсен. Измежду миризмата на говна, може да се усетят и остатъчните изпарения на крака и пот.
На отиване към това болно място, съм си взел една книга разказваща за някакъв безсмъртен грък и тъкмо привършвам главата, когато вратата на купето се приплъзгва, скърцайки могъщо, и вътре, с гръм и трясък, нахлуват 4 лица от ромски произход: пълна жена на средна възраст, носеща в ръцете си някакво грамадно дете, което трябва да е на онази възраст между „бебе” и „лайненце”. Последното веднага започва да се взира в мен тъповато и да издава някакви нечленоразделни звуци, явно отнасящи се до или за мен. През следващите 3 часа.
Така и не можах да определя пола му от пръв поглед, тъй като имаше доста корав поглед и тъмна кожа под носа, но и розови дрехи и малоумна къдрава коса.
Третия индивит в групата е друго дете, може би на около 12-13 години, което веднага ми се запечатва в съзнанието като най-черното и брадато цигане, което съм виждал някога. Хлапето гледа като изпечен уличен тарикат и говори разни несвързани неща, които никой не слуша. До един определен момент от пътуването си бях развил(в главата) една теория, че малкото дете е син(или дъщеря) на по-голямото дете.
На последната персона от тези добри люде й се налага да се обърне настрани, когато влиза, понеже е прекалено дебела за да се пъхне между малкото разтояние, което представлява входа на купето. С известен душевен шок разкривам, че този бозайник е всеизвестната ТВ, поп-фолк, секс, фитнес, гей и фешън икона Азис. Шок, тъй като се намирам в едно купе с единственият циганин, в цялата циганската история, номиниран за българин, и то не какъв да е, а ВЕЛИК българин.
Признавам си от сега, че силно започнах да се притеснявам и не знаех как да подходя към въпроса. Дали да му поискам автограф? Но къде..? Върху книгата евентуално! Но с какво? Може би трябва да пусна кръв и да му дам да се разпише с нея? Трябваха ми доказателство за срещата ни!
За това и изтърсих:
- Някой да има фотоапарат?
Жената ми хвърли гаднярски поглед, детето в прегръдките й се засмя хрипливо, а тарикатчето млъкна. Азис, който тъкмо качваше една от пазарските чанти върху багажното(подозирам, че циганите са пристрастени към сезал), само си пообърна леко главата към мен(при което кожата по врата му се намбъчка като челото на мастиф) и се усмихна с най-гейската си усмивка. Никой не си направи труда да ми отговори, затова само забих поглед в книгата и продължих да се правя, че чета за безсмъртния грък, който в момента се намираше в някаква много педалска ситуация.
Така след около 5 минути влака потегли, миризмата на говна поотслабна(но не изчезна напълно), а Азис и антуража му започнаха да оставят следи, които да свидетелстват за присъствието им, както куче маркира територия.
Половин час по-късно нещата изглеждаха по следният начин:
Въпреки, че бе късно лято, навън беше зверски студено и неприятно, а аз бях с гадни дрехи за случая. Азис и компания обаче мислеха другояче, поради което жената се захвана с дълга и комплексна програма по отваряне на прозореца.
Първото и най-естествено действие бе да се опита да го отвори с груба сила. Гала(както подучух, че се казва жената) запретна ръкави, демонстрирайки, гордо, здравите си предмишници, и започна да дърпа дръжката надолу, като огъваше ръцете си при лакътя. Няколко опита по-късно, тя реши да изпробва друга техника, по съвет на фитнес колоса Азис, който до този момент хрупаше ПомБеар отстрани заедно с цигането-тарикат. Гала хвана дръжката на прозореца, опъна си ръцете и се отпусна върху нея като маймунка на клонче. Или по-скоро горила. Жената клечеше на земята, с ръце изпънати към дръжката, докато стомаха и огромните и гърди осърдно бършеха прозореца, стената и част от счупената масичка. Лицето й се бе изкривило, сякаш госпожа Гала отново преживяваше родилни мъки.
От време на време, докато се кълчеше, задника и се удряше в пода. На задника си и падна, за пореден път, когато влезе кондуктора, само за да завари тази трогателна сцена.
- Билети и карти за проверка, моля.
Докато пъргаво претърсвах джобовете си за билета, забелязах как Гала се усмихва на кондуктора като дете хванато да лиже обилно посран кенеф, без да разбира, че това си е копрофагия и не е гот в очите на хората. Малко по-късно жената поднови опитите си, но не и преди Азис да даде автограф на кондуктора, който очевидно бе по-добре подготвен за подобни ситуации от мен самия. Едва след като усмихнатия съгражданин на гей-фолк-фешън идола изприпка навън към следващото купе, жената се захвана с благородните си физически упражнения, бърсането на пода и прочие. Малкото безполово детенце гледаше тъпо майка си и продължаваше да издава разни звуци, докато тъмното тарикатче даваше умопомрачителни съвети на развален български:
- Бате Васко има нож, мо’е да го нарежем.
- Опитай се да го отвориш навън.
- Пробвай с куките за рибъ. Имат контра.
- Навън видех камък, дай да го ‘чупим.
Сякаш притеснено, че никой не му вярва и че говори празни приказки, тарикатчето изхвъркна навън и бързо се върна с камък, колкото ръката му. Гала продължаваше да си виси на дръжката и да го игнорира.
След известно време тази крехка дама явно достигна до някакво заключение, че така няма да стане, затова отнякъде(наистина не съм способен да си отговоря откъде) измъкна някакъв огромен гребен, качи се на една от седалките(придържайки се за багажното) и започна да чопли цялата мърсотия, кал, сополи, лепило и каквито други мазни субстанции можеше да намери при рамката на прозореца. Десет минути по-късно остави гребена - сега с около 20 грама по-тежък от всичката кочина – и направи едно последно провисване на дръжката, придружено с почистване на стъклото, стената под него и пода. Излишно отбелязвам, че и така не се получи.
И така, разочарованата госпожа(или госпожица, не знам) се отказа, и с едно решително движение си смъкна ръкавите и с тях позабърса потното си чело. Тя погледна уморено багажа си, свали го долу и започна да ровичка и претърсва упорито. Попсува малко, докато го намери, но все пак намери нещото. А то – нещото – се оказа книга озаглавена Аз, AZIS.
Лъскавите, меки корици на книгата изобразяваха много чувствена сцена – Азис, попрекалил с ружа, но все така запленяващ, гледа нацупено и изпъва устни, сякаш иска да целуне читателя, който е жертвал цял един Петър Берон, в името на гастричния му байпас. Та Азис, в тази снимка, гали ръцете на нещо, което може да е или мъж или някаква много здрава жена, но освен, че го гали оставя и кръв по ръцете му. Явно идеята е някакъв контраст между нежният Азис и силният Азис, който, ако не внимавате с него, ще ви одраска. Много страшна работа като цяло.
Принципно са ми казвали, че не трябва да се съди за една книга по корицата й, но ако все пак трябваше да съдя за тази по нейната корица, щях да кажа, че сигурно става въпрос за някакво шантаво гей-садо-мазо, в което никой не подава, но всички приемат.
Гала се позагледа в корицата и победоносно каза, най-вероятно на себе си:
- Да!
.. и се просна като труп на седалката, върху която допреди малко беше ходила.
Когато видя какво е извадила жената, Азис издаде някакъв странен писклив звук, нещо като „Ихууу”, с което явно искаше да поздрави приятелката си за прекрасния избор. Тя му се усмихна тъпо под мустак и концентрира цялата си мисловна енергия върху четивото, докато малкото дете се домогваше до мръсния гребен.
- „То-ва, ко-е-то ви пред-сто-и след та-зи стра-ни-ца, не мо-га да на-.. на-.. на-и-ме.. ме-ну-вам.”
Признавам, че не сричаше толкова силно, но пак си беше доста гадно и малко плашещо.
Азис го намери за много забавно, за това каза:
- Браво, бе, Галке, ахихихихихи!!
Галка свали книгата и се защити, казвайки, че светлината и е много малко и не вижда нищо. За това и предложи на изрусената фурия да светне по-голямата лампа. Така и постъпи, този последният.
Не знам дали сте виждали подобно нещо, но може да се пробвате да си го представите:
Две лампи в малка стая светят – едната силна, другата слаба. Слабата свети нормално, силната примигва 5 пъти в секунда. Страшно гадно, вредно и затормозяващо. Пробвайте го.
Не, че Галка започна да срича по-добре, но явно очевадното присветкване не й правеше ни най-малко впечатление. И то не само на нея, ами на всички останали в купето, изключае мен. През това време, малкото лайненце, съвсем незабелязано, бе докопало гребена.
И така, докато го чопкаше небрежно и пъхаше странната субстанция в устата си, лампата си присветкваше необезпокоявана, Азис хрупаше 3-ти плик ПомБеар, а цигането тарикатче спеше, качило крака над нивото на главата си.
- „Една нощ си лежа с моя. Звъни теле-фона и той го вдига. Види-мо важен разго-вор, помоли ме със жест да намаля теле-визора. И аз си викам, сестро, това е момента. Е сега го лап-нах! И чувам, говори се за цифри, ама като казвам цифри, за го-леми цифри се говори…Нямаше цип, беше си по гащи. Просто бръкнах страни-чно и го извадих. Умирам да го извадя на някого от-страни.”
В този момент главата ми пулсира с 5 удара в секунда и искам да убия тъпата свиня срещу мен, точно когато лампата прави едно последно присветкване и угасва вовеки, елиминирайки едно тежко бреме от съзнанието ми.
Пълната жена извиква нещо от порядъка на „е бах му майката”, зарязва книгата и килва глава назад, почти моменталически след което започва стабилно да хъркоти.
„По-малкото зло” казвам си.
По някое време, след като си допрочитам книгата, чрез сложни математически изчисления, стигам до заключението, че след като са се изтопуркали още два часа, значи трябва до половин час да съм далеч от цирковото представление. Пикае ми се, а сме на гара, за това(като примерен БДЖ пътник) решавам да изхвърля изконсумираната до момента кола от системата си. Бързо намирам стаята с дупка в пода, през която мога незабелязано да изхърля цял куп неща, и се шмугвам обратно в купето си, където заварвам странна сценка.
Азис е обърнат леко към Гала и леко към малката половин-масичка. Самата Гала лежи в позата в която е заспала преди известно време и говори нещо на русото същество. В момента, в който чуват прискърцването на плъзгащата се врата, жената бързо затваря очите си и започва да грухти, повтарям – да грухти, а Азис мята нещо в кофата без дъно, което(съвсем естествено, предвид обстоятелствата) пада на земята. На лицето му се изписва някаква усмивка, примесена с вина и педалщина от най-върховна висота.
Забелязвам, че на пода, под кофата, се търкаля шишето ми от кола, със съвсем малко олекотено съдържание.
- Ами – започна Азис – то Рая беше жадничка и, докато се усетим, грабна шишенцето и пи от него?
Докато русия, с еснафската си усмивка, изричаше тези подли лъжи, детето Рая(явно е момиченце, значи) вече привършваше със съдържанието на гребена и си ближеше доволно пръстите.
- Та реших, че няма да искаш да я пиеш повече, затова я изхвърлих. Ихихихихи!
- Що, аз не съм гнуслив. Да не би да е болно от нещо заразно?
- А, не, ами просто ей така. Ихихи!
Не съм сигурен дали беше от смеха, физиономията му, гнусната грухтяща жена(която на няколко пъти непохватно си отваряше очите, за да добие визуална представа за нещата), наглостта им, или просто щото съм гадняр, но единственото, което исках сега, бе да навредя на тези хора.
За това използвах момента, когато Азис явно нямаше избор, освен да бъде разговорлив и го попитах:
- А вие на почивка ли бяхте в Сливен?
Малко изненадан, той се върна на мястото си и отговори.
- Ами, да, малко да попразнуваме девети септември със семейството. А ти?
- Оу, ами.. аз участвам в един проект на Европейският Съюз, с културата обвързан.
- Това е много интересно.
- Ами, да, бях в Сливен за да разбера отношението на хората към старите соц празници.
Сигурен съм, че дори и в най-сложните и богати езици, няма дума, която да е достатъчно подходяща и достойна за да опише изражението на господин Азис, точно в този определен момент. Беше нещо като онези картинки, които като ги гледаш на обратно ти приличат на усмихнати лица, обаче като ги обърнеш се оказва, че всъщност са тъжни и безизразни. Устните му падаха надолу, сякаш някакви невидими лилипути ги дърпат надолу, а веждите му рязко се вдигаха и постепенно спадаха, сякаш изведнъж са се сетили, че ги мързи да се изкачват повече.
- Правим, също така, и безвъзмездни рекламни интервюта с различни звезди от българския хай-лайв.
Това явно му прихвана интересна, както би го прихванал на всяка публична личност с достатъчно его и чист въздушен коридор в главата.
- Ама какви интервюта по-точно?
- Ами.. задаваме различни въпроси на групи български сирачета, после задаваме същите върпоси на звездите. Накрая правим нещо като съпоставка на отговорите в сайта на проекта. Идеята е цялостна реклама на домовете за деца, както и на самите звезди. Примерно ти даваш името си и ние го публикуваме безплатно, срещу самото интервю. Мотото е „Те не са по-различни”.
- Аха, и колко струва цялата работа?
Ако срещу мен седеше боксова круша, а не този перхидролен гигант, щях да я размажа.
- Нищо не струва, само даваш интервюто.
- А с кой да се свържа, ако искам да дам такова интервю?
„Браво рибке”
- Ами аз провеждам част от интервютата, така че с мен, примерно.
- Кога може да стане?
- Ми, сега, примерно.
- Ама ти сериозно ли, бе, хихихихи!?
- Става бързо, въпросите не са толкова много, пък и няма какво да се подписва принципно. Не виждам защо не.
Личеше си, че Азис изпитва силен емоционален катарзис, за това реших да го оставя сам с мислите си и просто го наллюдавах. След около две минути размишления и вътрешно-душевна борба, той рече:
- Ами добре, хихихихи!
Преди да започнем „интервюто” Азис се поинтересува с какво точно ще го запиша. Тъй като не бях обмислил този момент добре, трябваше да импровизирам. Нямах нито химикалка, нито хартия(освен историята на безсмъртния грък, върху която нямах намерение да нанасям и историята на безсмъртния цоцоманин) а и щеше да изглежда прекалено дървено. Затова си измъкнах телефона, който бе поне три пъти по-възрастен от малкото уродче, което вече бе захвърлило оглозгания гребен на земята и сякаш спеше с отворени очи. Та този ми телефон, в интерес на истината, можеше да записва звук, но в някакви крайно ограничени интервали и гаден формат. Това не ме спря обаче и аз смело се направих, че натискам някакви много ключови бутони и поставих телефона, с клавиатурата надолу, върху остатъците от масата.
- Когато си готов казваш, и започваме.
- Ихихи, ох, добре. – Азис ме погледна тържествено, плесна с ръце и каза, с малко по-силен глас – ХАЙДЕ!!
След пляскането и писъка цигането тарикат явно се сети, че сънува някакви кошмари, за това си намести главата върху слюнката, която капеше от устата му по велурената тапицерия през последния половин час. На лицето му се изписа блажена усмивка.
- Ок, кажи си имената и псевдонима, с който си по-известен.
- Васко!
В последвалите десетина секунди подтискаща тишина, проведох вътрешна борба между желанието си да откъсна главата на това дебело говедо и мисълта за същото това говедо разплакано и нацупено след „интервюто”
- А фамилия, певдоним?
- Ами фамилията ми е.. – тук имаше кратка пауза – Боянов, а артистичното ми име е Азис.
- Добре, Азисе, с какво се занимаваш?
- Пея поп-фолк, водя ТВ Ток Шоу и пиша книги.
- Аха, а от къде си родом?
- Сливен.
- И как е в Сливен около 9-ти септемри?
- Ихихи, празнично.
- Да, това е много хубаво, Сливен е хубав град, ако не си бил другаде.
Явно не го очакваше, защото малко поизгуби увереност.
- Добре, ами какви книги пишеш? Коя е последната която написа?
- Последната книга, която написах заедно с прекрасната Ваня Щерева е личната ми, моя собствена, автобиография.
- А, тази ли? Много интересно, забелязах, че тук се въргаля едно копие, дали може да го погледнем за читателите?
- Разбира се.
Азис се пресегна и грабна книгата от стомаха на Галка, която или имаше способностите да грухти повече от 10 минути, или беше заспала отново. Взех подадената ми библия и бързо отворих някаква произволна страничка – 26 и 27.
- „Момчетата спяха в няколко луксозни бунгала, подредени почти в кръг около главната щаб квартира. Настаниха ме в бунгалото на шефа, който отговаряше за момчетата в черно. Млад беше, към 30-те. С прическа „канадска ливада”, много дебел врат и същия лош поглед. Тия тука като че ли бяха ходили всички на курсове по лошо гледане. Какви курсове,направо висше образование по специалността „лош поглед” бяха завършили…- Леглото е само едно- каза ми- но е широко, стига да не мърдаш много, ще стигне и задвама ни. И се разсмя по детски. Чисто някакси, и приятелски.- Казвам се Боби. Пък теб съм те гледал по фолк каналите, ама нещо името ти не можах да запомня. Нещо изкилиферчено май беше, а. И пак се засмя. Засмях се и аз.- Васко се казвам. А онова, другото ми име, и да ти го кажа сега, пак няма да гозапомниш. Приятен беше този разговор, усмихнат.”
- Много трогателно. Какво прави Боби сега?
- О, нямам представа.
- Но, малко по-надолу пише, че Боби се е превърнал в твоят най-голям приятел?!
- Ами да, ние сме големи приятели с Боби.
- Но нямаш никаква идея какво върши в момента, къде е, как е?
- Е, хихи, сега пък ти..
- Доста изненадващо, защото надолу пишеш: „Мина доста време, докато си легнем. Опряхме гръб в гръб и се правехме, че уж нищо кой знае какво. Усещах, че иска да знае какво се е случило там горе, при шефа му, но не попита. После заспа. Сън не ме хващаше. Ебаси работата- до мен лежеше някаква грамада от мускули, която похъркваше леко, но не дразнещо. По едно време се размърдав съня си и се обърна с лице към мен. Аз лежах по гръб. Усетих как нещо подпира горе, вдясно бедрото ми и подсъзнателно се извъртях с гръб към него. Тогава той силно се притисна в мен и ме прегърна. Правеше се, че спи. На мен ми пресъхна устата, такъв ни жив, ни умрял, не дишам… И точно,когато главата ми щеше да експлоадира от напрежение, той ми про-шепна: Искам да ти го вкарам… Ще ми дадеш ли.” Какво ще кажеш за това Азис?
- Е, какво да кажа!?
- Ами, не знам, на мен ако някой се опитваше да ми го вкара бих го издирил. Толкова ли не си цениш гъза, че не ти пука кой, къде и кво бута в него?
- Слушай пич, ще вкарвам в гъза си каквото и който си искам, ако искам и ей тва дете – той посочи с дебелия си пръст ококореното дете Рая -, разбираш ли ме?
- Нали си наясно, че това се нарича педофилия?
- Какво интервю е това, бе?
Изричайки това Азис се пресегна да грабне телефона от масичката. По една извратена случайност, точно в този прекрасен момент влака тъкмо пристигаше на гара София и започна постепенно(или „рязко” в речника на БДЖ) да намалява скорост. Като по-отракан и пъргав взех телефона и се отдръпнах от пътя на русия титан, който, изгубил вече всякакъв баланс, драматично се катурна към старото ми място и си мушна главата в сгъвката на седалките.
Разбира се, не влезе цялата, но явно тапицерията беше скрила много добре проядения дунапрен, поради което огромната тиква на Азис по-лесно удари невидимата десятка.
Изпод ъгълчето на седалките се чуваше само „Ще ми паднеш” и „Извадете ме”. Азис явно си беше заклещил множеството обеци в железните основи на седалките и беше безвъзвратно застопорен.
- Само да си посмял да публикуваш това, малко копеленце.
- Боянов, на твое място бих се притеснявал от Боби, особено в това положение.
Малко преди влака да направи окончателен стоп, Галка и цигането тарикатче тръгнаха да измъкват обеците на спътника си и сипеха люти псувни по мой адрес:
- Ум с ум, мекяти – крещеше жената изтерично, докато детето бързо повтаряше една единствена фраза:
- Ве бабан йелос олду.
Не разбрах какво ми казаха, но звучаха много разгневено. Взех си книгата и тръгнах да излизам, при което брадатото лайно тръгна да ме спира и доста грубо да ме дърпа за дрехите. За това и го бутнах към вкопчената в спасителна акция дебеланка.
Момчето тупна задника й, а тя, на свой ред, явно побутна Азис доста силно, защото последния възпроизведе един от най-зловещите гей-поп-фолк писъци, които някога бях чувал. Това накара душата ми искрено да ликува и оправда последните три зловещи часа, заедно с всичките сополи, говна, кал, лампи и Азис.
Усмихнат се измъкнах от влака като пръдня из гащи.
Permalink
Няма коментари
изумен от многопластовите и комплексни лафове, относно чук норис, реших, че е време и аз да си създам няколко факта.. много съм умен, а?
готови ли сте? ето ги:
- Когато на Чук Норис му се допърди той всъщност се насира
- Веднъж на Чук Норис му станало лошо и го заболяло сърцето. По-късно получил сърдечен удар и умрял в агония и лайна
- Чук Норис не прави анален секс с мъже
- Веднъж Чук Норис, както си вървял, изхвръкнал от орбитата на Земята и се наакал яко
- Когато Чук Норис говори, дрееми на кура
- Веднъж Чук Норис правил лицеви опори, но на никой не му пукало особено много
- Всеки път, когато Чук Норис каже нещо, ние чуваме нечленоразделни звуци и скимтене. В действителност той всеки път казва някаква гениална и ортодоксална теория относно произволна тема, но тя е загубена вовеки в аналите на Чук Норисовата история и съответно на никой не му дреме
- Веднъж Чук Норис ял, забравил да отиде до кенефа, в следствие на което умрял и се насрал яко
- Жената на Чук Норис му изневерила, за това той си купил пистолет и се гръмнал. После се насрал
Permalink
9 Коментари
. не си правете труда да сваляте горното. (въпреки че трябва да призная, че нещата с които са напълнили уонъби албума са отчасти интересни)